У ДОМА

Дойдох си капнал, седнах в къта,
Така обичан отпреди.
И мама, старата, зашъта,
в джезве ракия подслади,

пред мене в стоплената соба
търкулна кръглата софра
и замириса сладко боба,
самуна с розова кора.

На въглените за минута
чух наденица да цвърчи,
дъхът на чушчицата люта
опари моите очи…

И тате шарената купа
Надигна – посивял, суров…
Сърцето ми така затупа
Пред тая хубава любов,

Пред къщицата ниска, стара,
Със дъх на чубрица и мед!
Тук всяка дума е подарък,
След труд за радост има ред,

Тук подир всякоя разлъка
Сърцето мълчешком боли
И всеки труд, и всяка мъка,
и всяка обич се дели…

И топлите очи на мама
съгряха моето сърце,
тъй както хубавият пламък –
измръзналите ми ръце.

1957

 



„ „ „

Годините не ми отнеха
До днеска белега от сърп
и не една модерна дреха
умря на селския ми гръб.
Пред каси оперни съм чакал,
във транс от джаза съм крещял,
ала единствено съм плакал,
когато плакал е кавал.

С компании различни пиех
и уж бях техен, свой бях уж,
а ми говореха ни в и е,
и аз от тях си тръгвах чужд,
а аз без мъка ги оставях,
отивах си неогорчен
и мигновено ги забравях…

А те – те помнеха за мен! –
Че посред дим и смях несилен,
Превил на стилно столче кръст,
Не много стилен – много силен,
Бях едър като камък в пръст.

…Аз мислех си, че се променям,
Че съм такъв и онакъв,
Но бавно всичко чуждо в мене
Изми коравата ми кръв.

Започвам да сивея вече.
И мъничко поуморен,
аз се завръщам отдалече.
Такъв,
Какъвто
съм роден.

1965

 



„ „ „

А колко мъничко ми трябва днес!
Да се завърна в къщицата ниска
във двора, цял обрасъл със лайкучка,
да се простра по гръб, ръце разперил,
да замълча, заслушан в тишината,
да гледам облаците снежнобели,
да знам, че майка ми е още жива
и кръстът смачкана трева под мене
е просто кръст, оставен от дете,
богато и щастливо със незнание…

1965


ИЗСИЧАНЕТО НА ЛОНГОЗА

През осени, прекрасни в свойта старост,
с туптящи ноздри,
сини от дима,
секачите настъпваха със ярост,
че беше глад,
а нямаше земя!

Ечаха крясъци, пращяха оси,
остени святкаха като стрели,
прорязваха дълбоки коловози
със трупи претоварени коли…
Със трупи?
Не!
Със трупове!
Мъзгата
от всеки пън димя като мъгла
и рухваха замлъкнали гнездата
и птиците с опърлени крила!

Лесът велик
умираше
полека.

И срязана от пътища на кръст,
от огъня все още топла, мека
оголваше се плодородна пръст.
Пъстрееха като престилки ниви,
препускаха бразди през пън и трап,
валяха като дъжд зърната живи
с мечта за хляб,
за хляб,
за хляб!

И само тук там осени вековни,
окастрени без жалост и сърце,
изправени над ямите гробовни,
молитвено издигаха ръце.

Не бе могла секирата всеяда
да прогризе коравата им плът…
Стърчаха те –
недогоряла клада, -
стърчаха те,
за да узнай светът,
че в дни на бедствия и мъка свята,
че на глада под удара корав
човек посяга
и на красотата –
със страшната измама,
че е прав!

1963


НЕВРОЗА

Я! – горе свети слънце над Копитото?!
То значи – нейде вретенява житото
и блеят – живи! – агънца в кошарите,
не флейки и кебапчета по скарите…
То значи – някъде цъфтят черешите
и по изпръхнали поля горещите
мъже повеждат своите булдозери,
тъй както тука дамите – булдозите…
То значи – клепат някъде мотиките,
превива развигорен лъх бориките
и някъде животът удивителен
навярно е от радост ослепителен!
Ах, белозъби, весели, изкаляни
Буйновци, Яворово и Кокаляне!

А тука – мир въоръжен със бабата.
От къщи в стола, а оттам на работа.
Все някакво измислено събиране,
все тичане, все времененамиране.
все нещо капе, пука се, разклаща се,
все нещо чака, неотложно плаща се,
все грохот, писък, улици и улички,
отровно-смътни думици и думички,
зализани профани и профанчета
и гении – от стола с пълни канчета,
критици – все несвършили науките,
жени писателски – богини в клюките,
наградите, туршиите и гъбите…
Усмивки, зад които скърцат зъбите…
Безсъние. И пълни с пушек дробове.
И невролакс по джобчета и джобове.
Безсилие. Погнуса. Бяс. И срам…
И тоя свят си сам.
Жестоко сам.

1966

„ „ „

Когато много ме боли,
България си смислям. В нея
по върховете сняг вали,
по долините слънце грее.

Страдания и изпитни
тя винаги е надживявала
и пойни птици и сърни
на хората е подарявала.

Да, тя е бедна. Но е в нас.
И ние в нея. И обичаме
болежките й. Своя глас
и всичко свое й обричаме.

В големия й тежък ход
и аз до някоя година
единствения си живот
като през угар ще премина.

Миг само ще ме заболи.
Ще бъда като зърно в нея.
И дълго сняг ще ме вали.
И дълго слънце ще ме грее.

1980


ПОСВЕЩЕНИЕ

Отивай си. Отказвай се. Преди
да е изпита чашата до дъно,
додето още в твоите гърди
сърцето бие диво и безсънно.
Отивай си, не чакай никой вир
догдето къпеш се, да се размъти
преди да си склонил да сключат мир
позорен между тебе и врага ти.
Разкъсвай се! Но наведи глава
И тръгвай!
Посред нощ.
Нощта е синя.
Отивай си. Отказвай се. В това
се крие страшна, непонятна сила.
Умей да свършваш точно на върха,
когато още е неясен краят,
преди успехът да ти спре дъха,
преди похвалите да те замаят.
И ярък ще е всеки вкус и цвят
и твойте полети ще са огромни,
и дълго ти ще помниш този свят
и този свят задълго ще те помни.

1967

 


ДЪРВОЯДИ

Ще се завърна в простата си къща,
когато над дола се спусне мрака.
Ще гледам весел пламък как прегръща
главните. И ще слушам, и ще чакам,
и ще си мисля: песента къде е?
Че във това мълчание стаено
щурчето може и да не запее,
но червеят ще скърца непременно.

Навън ще лъхне есенният вятър
и по дола нагоре ще възлезе.
И алената шума по земята
ще потече. Луна ще се оплези.
И от ветреца, който хладно вее,
ще тупат късни ябълки студено.
Щурчето може и да не запее,
но червеят ще скърца непременно.

Къде си, сине? Искам да се сгушиш
край огъня. И топлинката твоя,
дорде печем картофките, сред пушека
да ме облъхва тихо. Че в пороя
от тежки мисли, който смутно зрее
в сърцето ми, от милост осветено,
щурчето може и да не запее,
но червеят ще скърца непременно.

Ще легнем след това. И ще отплувам
полекичка в съня, в небитието,
и през съня си цяла нощ ще чувам
диханието топло на детето.
Но по неотмореното си тяло,
но по съня прояден – несъмнено
ще знам: в нощта щурчето не е пяло,
а червеят е скърцал. Непременно.

1971



ЧЕТИРИСТИШИЯ

„ „ „

В едно далечно бедно лято едно щурче ми беше музика.
Аз сядах привечер, когато едно щурче ми беше музика.
Почивах си, луната гледах и имах тебе, само тебе
в сърце, със доброта богато. Едно щурче ми беше музика.

„ „ „

Една илюзия по-малко… Нали така е по-добре?
Една илюзия по-малко. И всеки ще те разбере.
Ти поумня, сърце! Отлично! Една илюзия по-малко.
Сърцето нищо не отвръща. Сърцето иска да умре.

„ „ „

Усещане за чужда болка – най-първи знак за чистота.
Ако го имаш – имаш право да преминаваш през света
със чисто и открито чело и да е право твойто дело…
Във всеки дом да имаш ъгъл и ключ от всякоя врата.

„ „ „

Една изпушена цигара и малко пепел след това.
Една история прастара и малко пепел след това.
Едно начало като песен, една раздяла като вик.
И ято спомени в превара. И малко пепел след това.

„ „ „

Във тоя бързотечен свят едничко словото е вечно.
Зачевано сред свърт и глад, едничко словото е вечно.
И не богатства, не пари, а дума искрена и мила
и спомен, от любов съгрят… Едничко словото е вечно.

„ „ „

Детство – весела рисунка, от боички запъстряла,
младост – нежност акварелна, в страсти и загадки цяла,
зрелост – маслена картина, многоцветна, пълнокръвна
и накрая – тиха старост със графичност черно-бяла…

„ „ „

Човек за подвиг най-напред мечтае. А след това?
Човек за слава след това мечтае. А след това?
Човек за истина след туй мечтае. А след това?
Човек за тишина след туй мечтае. А след това?