Из изказвания на Андрей Германов.

„Според мен всички стихове, които съм написал, са израсли на една и съща, така да се каже, лирична територия, тъй като всички те са автобиографични. Тяхната територия – това са моите лични преживявания. А ако някой вижда в тях противоречивост, то това ще бъде напълно оправдано, защото противоречив е самият ми живот… И тъкмо противоречивостта им за мен е доказателство за тяхната достоверност, за тяхната истинност…”

„Аз имам няколко теми. Темата за родовия корен, най-общо казано, темата „Природа и човек”, темата „Човек и общество” – като тези теми се обогатяват и разширяват постепенно, без да се изместват взаимно, само развивайки се и вървейки успоредно… Трудно ми е да кажа какъв е преходът от личното към общественото. Струва ми се, че тук има един парадокс: за да бъде една поетична работа общозначима, тя трябва да бъде преживяна лично. И колкото по-дълбоко е преживяна, толкова повече шансове има да стане общозначима…”

„Всяко стихотворение се ражда като мисъл и чувство едновременно. Ако авторът пропусне да го напише веднага, в мига на хрумването, чувството постепенно избледнява, изчезва, остава само мисълта. Аз нямам практиката да си записвам хрумванията. Оставям на случая. Убеден съм , че ако едно хрумване заслужава да бъде осъществено, то ще се появи пак. И стана така, че за няколко години в паметта ми се натрупаха множество именно такива замисли, осъществяването на които бях пропуснал.Не помня как точно реших, че те биха могли да бъдат изразени в тази кратка форма, която не допуска нищо излишно, никакво разточителство. Не помня и как написах първото четиристишие, но след него веднага се появиха много други. Привличаше ме желанието да изкажа тези насъбрани мисли в кратката и точно определена от вековете форма, която ме предизвикваше с трудното си овладяване. Тази форма не е нова, по-точно тя е нова за нас. Иначе в източната поезия тя е била традиционна още преди векове.”